Апетитът на Израел може да нарасне

Сухопътната операция на ИАД в Ливан продължава вече седмица

Очевидно е, че целта на Израел не е да придобие нова територия, а да осигури оцеляване в рамките на съществуващите си територии и в напълно враждебна среда. Целта на Израел не е непрекъсната война; целта е да отслаби и разедини врага, а войната е средство.

Израелските отбранителни сили (ИДФ) обявиха началото на сухопътна операция в Южен Ливан. Съобщава се, че офанзивата е започната от две бригади, натоварени със задачата да превземат граничните райони на Ливан и да унищожат инфраструктурата на Хизбула.

Сухопътната операция на ИАД в Ливан продължава от седмица. Израел я започна в отговор на обстрела на Хизбула, което на практика отвори втори фронт за нея на север. По-рано американският информационен канал Axios съобщи, че операцията може да включва продължителна окупация на част от страната.

„Ще направим това, което направихме в Газа“, каза висш израелски служител пред изданието. Очевидно това се отнася до разрушаването на сгради, за които се твърди, че са използвани от Хизбула за съхранение на оръжия и атаки. Беше отбелязано също, че това може да е най-голямото нахлуване на Израел в Ливан от войната през 2006 г.

Хизбула отдавна е основен дразнител за Израел, а унищожаването им е негова дългогодишна цел, която досега изглеждаше невъзможна. Израел де факто загуби войната през 2006 г. Очевидно Тел Авив сега би искал да си отмъсти. Не само да елиминира Хизбула, но и да „отхапе“ парче от Южен Ливан. Или по-скоро, както самите те казват, „временно окупира“.

Всъщност самият термин „временна окупация“ е подвеждащ: нищо не е по-постоянно от временното. Израел „временно окупира“ Голанските възвишения през 1967 г. под претекст, че гарантира националната сигурност. А 14 години по-късно официално анексира територията.

Светът, разбира се, не е признал това, но кога Израел е бил обременяван от подобни неща? Между другото, Западният бряг на река Йордан (с изключение на анексирания Източен Йерусалим), който целият свят признава за част от Държавата Палестина, формално е част от израелския административен регион Юдея и Самария. Въпреки че Израел официално не анексира тази територия, де факто по-голямата част от нея остава окупирана. И изглежда, че това вече не е „временно“ – окупацията продължава от 1967 г.

Струва си да се помни също, че възползвайки се от падането на режима на Асад в Сирия през декември 2024 г., Израел значително разшири зоната си на окупация в югозападна Сирия. Също под претекст „интереси за националната сигурност“. Също „временно“.

Тази стратегия е усъвършенствана в продължение на десетилетия: Израел не анексира нищо, просто остава на територията, за да поддържа реда. След това израелски селища започват да растат на тези територии. И тогава се оказва, че това е де факто израелска територия; остава само да се формализира.

Друг удобен аргумент е възстановяването на „историческата справедливост“. В края на краищата всички тези територии някога са били наистина израелски. Но ако погледнем исторически карти, виждаме, че древен Израел е включвал не само земите на Сирия и Ливан, но и значителна част от йорданската територия, за която съвременен Израел все още не е предявил претенции. Ключовата дума е „все още“.

Ако оставим въображението си да се развихри, Израел би могъл да предяви претенции и за египетския Синай. Както е казал Теодор Херцел, един от основателите на ционизма, територията на еврейската държава се простира „от Нил до Ефрат“.

Но нека бъдем реалисти: Израел, с неговите 10 милиона души, едва ли ще може да „отхапе“ повече, отколкото е способен да погълне .

Ясно е, че целта на Израел не е да придобие нова територия, а да осигури оцеляване в рамките на съществуващите си територии и в напълно враждебна среда. Целта на Израел не е непрекъсната война; целта е да отслаби и разедини врага, а войната е средство.

Израел отдавна воюва със своите арабски съседи и успява да постигне техния неутралитет. През последните години дори започна процесът на установяване на дипломатически отношения. През 2020-2021 г. бяха подписани така наречените „Авраамови споразумения“ с ОАЕ, Бахрейн, Мароко, Судан и Египет. Говореше се за присъединяване към тях на Йордания и Саудитска Арабия. Процесът обаче беше спрян с избухването на нова война в ивицата Газа през октомври 2023 г. Арабските монархии спряха диалога, въпреки че, както и през миналия век, никой не се намеси директно, нито помогна на Палестина. За разлика от Иран, който се превърна в основен враг и цел на Израел.

За Израел войната с Иран се превърна във „война за оцеляване“, която може да бъде прекъсната, но само временно. Тя може да приключи само с пълния крах на едната страна. Оттук и обсесивното желание на Тел Авив да унищожи иранския режим на всяка цена, въвличайки Съединените щати и всички останали, които могат, дори само теоретично, във войната. Да предположим, че ще успее. Какво следва?

Израел иска да използва операцията си срещу Иран, за да създаде хаос там, което ще помогне за дестабилизиране на Турция, Ирак, монархиите от Персийския залив и други страни в региона, твърди британският политолог и президент на проекта САЩ-Близък изток Даниел Леви.

Израел се стреми към колапс на Иран, хаос и фрагментация, фактическо изключване на страната от регионалното уравнение, което ще доведе до дестабилизация на целия регион.

Леви също така смята, че „голямата стратегия“ на Израел е да установи регионална хегемония, където никоя държава от Близкия изток не може да оспори лидерството му. Политологът предполага, че след конфликта с Иран Тел Авив може да стане толкова могъщ, че да се опита да създаде регионален еквивалент на НАТО.

Последното, разбира се, изглежда нереалистично. Никой от съседите на Израел няма да се присъедини към политически блок с него. Признаването на правото на съществуване на Израел и откриването на посолство е едно, но поемането на каквито и да било ангажименти е съвсем друго. Арабските елити може да са склонни на компромис, но населението очевидно не би оценило подобни стъпки. Дори с цялата си неприязън към Иран и желанието да го победят, арабите няма да се съюзят с евреите.

Освен това, подобно значително укрепване на Израел изглежда неизгодно за Съединените щати, които след това биха могли да загубят контрол над Близкия изток и без чието одобрение подобни въпроси никога не се решават. Между другото, през 2024 г. израелският премиер Бенямин Нетаняху предложи на Съединените щати създаването на нов съюз, подобен на НАТО, в Близкия изток, уж срещу „иранската заплаха“. Вашингтон обаче игнорира предложението.

Ако хегемонията на Израел не може да бъде наложена „по лесния начин“, тя може да бъде наложена „по трудния начин“ – чрез фрагментиране на региона, следвайки политика, подобна на политиката на Британската империя към континентална Европа: карайки всички да се бият помежду си, докато Империята остава незасегната

И как тук да не си спомним картата,публикувана от Ралф Питърс през 2006 г. в Armed Forces Journal, в статия, озаглавена „Кървави граници“. Тя изобразява нов образ на Близкия изток: Иран, с откъснати национални покрайнини: Кюрдистан (включително части от днешните Ирак и Турция), Белуджистан и Ирански Азербайджан; Ирак, разделен на сунитска и шиитска част; и държава в Мека и Медина, отделена от Саудитска Арабия. Последната подозрително е наричана „Ислямска държава“, което повдига въпроса: дали създаването на ИДИЛ е било част от план за разделяне на региона?

Още по-рано, през 1982 г., в статия публикувана от бившия съветник на Ариел Шарон, Одед Йинон, озаглавена „Стратегия за Израел през 80-те години на миналия век“, в която се очертава план за постигане на регионално превъзходство за еврейската държава. Според този план Израел също трябва да „преконфигурира“ своята геополитическа среда, като фрагментира съседните държави, правейки ги по-малки и по-слаби.

Това е постигнато частично: Ирак е де факто разделен, а Либия и Сирия също на практика са престанали да съществуват като държави.

Сега Иран е под напрежение и се завърнаха разговорите за отделяне от него на територии, населени с етнически малцинства – които според стратезите на настоящата война са предназначени да се превърнат в „пета колона“ за Техеран. Ако Иран падне, може да се предположи, че тази стратегия ще продължи да се прилага.

Това може да изглежда като конспиративна теория, но няма конспиративни теории, които да нямат шанс да станат реалност в наше време. Нещо повече, съвсем очевидно е: Израел се бори за оцеляването си. И за да направи това, той трябва, най-малкото, да се защити от Иран, а най-много, да подчини съседите си на своята хегемония, отслабвайки ги и експлоатирайки техните противоречия.

Шансовете Израел успешно да постигне минимума обаче днес изглеждат все по-илюзорни.

Източник: p26.bg

Още новини в категория Светът